На 27 август 2014 г. след прекаран инсулт на 94-годишна възраст от този свят си отиде големият български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с брилянтните си преводи на Уилям Шекспир на български език, акад. Валери Петров.

Той е роден на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах, а Валери Петров е неговият литературен псевдоним. Майка му – Мария Петрова, е преподавателка по френски език в столични гимназии, а баща му – д-р Нисим Меворах, е професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел и дипломат – посланик на страната ни в САЩ, представител на България в ООН.

Вероятно е учудващо за мнозина, че любимият на всички ни създател на „Пет приказки“ всъщност е лекар. Завършил медицина през 1940 година, Валери Петров, открива в писането своето истинско творческо и човешко призвание. Още на 15 години той издава първата си книжка – „Птици към север“. Един от най-продуктивните и обичани български писатели вдъхва живот на различни по жанр и размах произведения – от детски приказки до творби, които да накарат всеки възрастен да затихне от възхищение.

<

Поетичният и преводачески талант на Валери Петров се разгръщат с рядко срещана за литературата сила. На него например дължим крайъгълните за българския език преводи на Шекспир. Благодарение на поетичния му език, до нас достига и най-известното произведение на Гьоте – „Фауст“. Любовта на „лекаря на думите“ към малки и големи проправя много и различни хоризонти, в които нашите чувства и болки да добият форма – от детското дървено конче до трагичната фигура на Крал Лир.

Днес ви предлагаме да си припомните едно от най-прекрасните му стихотворения:

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.

Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя...

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

***

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

***

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички