Днес ви срещаме с графити артиста ТakerOne - стенописец от Будапеща, активен от 2001 г. Започва с графити, а по-късно се насочва към мащабни стенописи, като сам усвоява техниката със спрей. Стилът му е фотореалистичен с абстрактни splash елементи, а целта му е да създава въздействащи творби, които обогатяват градската среда. Негови работи могат да се видят в САЩ, Великобритания, Испания, Австралия, Нова Зеландия и из цяла Европа. Той ще вземе участие в шестото издание на Sofia Urban Art Festival, което се организира от Sofia Graffiti Tour на 28 и 29 юни в София. Повече информация за събитието може да видите ТУК: https://fb.me/e/2N5gkSWgx

***

Как започна всичко – кога за пръв път взе спрей в ръка?

Започнах да рисувам в края на 2001 г., на 15-годишна възраст, с класическо графити и тагване. Тогава средата беше много различна – никой не си казваше „ще стана стенописец“ и на следващия ден да започваше да прави стенописи, както често се случва днес. Почти всички започваха като графити-райтъри, учеха се да използват спрей и се наслаждаваха на свободата, която това им даваше. За мен тагването беше забавно и вълнуващо, то ме задържа в процеса, докато развивах уменията си. Без тази игривост, която ме мотивираше да продължавам да уча и да се подобрявам, вероятно нямаше да стана артистът, който съм днес.

Кой беше първият ти голям проект, който почувства като истински „успех“?

Това беше фестивалът GarGar в Испания през 2018 г. Беше първият истински уличен арт фестивал, на който бях поканен, и го почувствах като голяма крачка напред. Цялото изживяване беше невероятно – бях заобиколен от талантливи артисти от цяла Европа, разговарях с тях, учех се от начина, по който мислят и работят – беше супер вдъхновяващо. Имах и късмета да получа доста голяма стена точно в центъра на селото, а от крайния резултат бях наистина доволен. Това беше повратен момент.

Публикация, споделена от TAKERONE (@takeronegraffiti)

Защо избра фотореализма като художествен стил?

Много съм размишлявал по този въпрос. Чисто абстрактното изкуство никога не ме е докосвало истински – рядко ми говори нещо. С времето осъзнах, че това вероятно е свързано с характера ми – доста рационален и стъпил здраво на земята. Затова е логично, че ме привлича фотореализмът – това е стилът, който ценя и към който естествено се стремях да стана добър.

Разкажи ни за „пръските“ – твоя запазена марка. Как се появиха?

След като за първи път се пробвах във фотореализъм, ми отне над десет години, за да стигна технически до ниво, с което да съм наистина доволен. Преди това дори не ми пукаше дали имам собствен стил – нямаше смисъл да добавям нещо оригинално към нещо, което още не е добро. Но през 2017 г. нарисувах един портрет, при който за първи път почувствах, че съм „стигнал“ – че вече мога да реализирам каквото си представя, на най-високо ниво. И някак си, пръските винаги са били в главата ми, дори преди това. Но едва тогава си позволих да започна да експериментирам с тях. Те ми дават свободата да рисувам най-различни неща, но също така правят работата ми разпознаваема, което е и целта. И до днес експериментирам с тях – това е най-забавната част за мен.

Колко време ти отнема да направиш мащабна творба? Имаш ли някакъв ритуал, когато започваш?

Зависи от размера на стената и дизайна – някои стени отнемат няколко дни, други – доста повече. Разбира се, има процес на подготовка за всяко парче. А ако търсиш нещо като ритуал… може би имам. Опитвам се да използвам разпечатани референтни изображения, когато мога – просто е по-удобно от екран, особено на силна слънчева светлина. А когато приключа, имам малък ритуал: накъсвам листовете на малки парченца. Просто един финален жест, който казва: „готово е“. Оттук нататък дизайнът живее на стената, не на хартия.

Как избираш локациите за своите проекти – има ли място, на което мечтаеш да рисуваш?

Идеята, че артистите избират къде да рисуват, просто не е реалността. В повечето случаи рисуваме на това, което ни се предлага – или не рисуваме изобщо (освен по малки легални стени, ако изобщо ги има). Mечтата ми не е конкретна локация. Мечтая да имам възможността да направя огромна творба на оживено място, без да бързам. Което, разбираемо, рядко се случва – наемането на подемна техника и настаняване струват пари. Но бих искал някой ден да имам нужното време, за да създам истински шедьовър.

Казвал си, че искаш хората да се усмихват и да се удивляват, когато видят творбите ти. Кой момент те е развълнувал най-много?

Един момент, който наистина ми се запечата, беше на Mural Fest в South Salt Lake, Юта, през 2022 г. В деня на откриването един човек видя стенописа ми и просто му увисна ченето – като в анимационен филм. Но този път беше напълно реално. Наистина беше впечатлен. Такъв тип реакция е рядкост и беше невероятно да я видя. Това са моментите, които ми напомнят защо го правя.

Мислиш ли, че уличното изкуство може да промени възприятието на хората за града им – особено в сивото ежедневие?

Абсолютно. Един-единствен стенопис може напълно да промени усещането към дадено място, което хората минават всеки ден. В градовете, където всичко се движи бързо и е сиво и повтарящо се, уличното изкуство разбива този модел. Внася нещо неочаквано. Може дори да направи мястото по-човешко. В Нова Зеландия, рисувах стенопис точно до мястото, където живеех. И всеки ден, когато излизах (тогава все още работех като програмист), го виждах. И ме караше да се усмихвам. Това може да звучи дребно, но е огромна разлика в сравнение с… нищо.

Създал си изкуство в десетки страни. Има ли място, което особено те е вдъхновило?

Австралия определено изпъква. През 2023 г. направих 15 000 км пътешествие из страната и носех със себе си боя. Нарисувах стенопис с двe емута на едно малко крайпътно място, наречено Mundrabilla. Не беше нещо огромно или сложно, но значеше много за мен. Собствениците бяха супер щастливи, а мястото беше истинско и неподправено. Още по-специално беше, че и двeте емута в стенописа бяха по мои собствени снимки – единият от резерват, другият заснет в дивото по време на пътуването. Това преживяване наистина ми остана в съзнанието.

Забелязваш ли културни разлики, когато рисуваш в Западна Европа, Америка или Балканите?

Честно казано, това, което ме впечатлява най-много, не са разликите, а приликите. Където и да рисувам, хората идват и ми казват едно и също: че обичат да виждат как една обикновена стена оживява. Това ми показва, че този вид изкуство докосва нещо дълбоко човешко – инстинкт да реагираш на цвят, красота, разказ в публичното пространство. Реакцията е универсална – радост, любопитство, дори гордост, независимо от език или място. Това казва много за силата на изкуството – то прерязва всички бариери. Не е въпрос на място, а на човечност.

Какво правиш в дни, когато вдъхновението го няма?

Просто си казвам „майната му“ и правя нещо друго. Сериозно. Опитът ми показва, че дори когато не работя активно върху творчески проблем, той продължава да живее някъде в ума ми. Аз съм доста интроспективен човек и се опитвам да съм наясно с мислите си. Знам разликата между мързел и това да оставиш нещо да зрее. Понякога отнема дни или седмици, но моментът „аха“ винаги идва.

В свят, където уличното изкуство често е доминирано от мъже, виждаш ли промяна? Има ли жени-артисти, които те вдъхновяват или с които си работил?

Терминът „доминиран от мъже“ може да е подвеждащ в контекста на уличното изкуство. Често звучи така, сякаш мъжете съзнателно са изключвали други – но не това е реалността. Повечето улични артисти идват от графити културата, която е свързана с риск – рисуване нощем, незаконно, бягане от полиция. Това естествено е привличало повече мъже, но не защото жените не са били допускани. Просто по-малко жени са избирали да се впуснат в тази среда. Сега, когато уличното изкуство е по-прието и легални възможности са налични, виждаме все по-голям баланс – и това е страхотно. Но е важно да описваме тази промяна точно. А иначе – винаги съм обожавал работата на MadC. Така че – една от най-емблематичните фигури в световния графити е всъщност жена.

Ако трябваше да нарисуваш стенопис, вдъхновен от женската енергия – как би изглеждал?

Такъв въпрос всъщност показва едно често неразбиране за това как се създава изкуство. Хората често си мислят, че идеите просто извират от нас постоянно – като автомат за вдъхновение. А реалността е, че творческият процес е бавен, наситен, пластов. Не е просто „ето ти тема, сега направи нещо гениално“. Нужно е време, пространство, много скици и отхвърлени версии, докато визуалната идея се роди. Особено при стенописи, където мащабът е огромен и си в публично пространство с редица ограничения. Дори с толкова силна тема като „женска енергия“, не бих могъл веднага да визуализирам нещо – трябва време.

Какъв съвет би дал на млад артист, който иска да започне в тази сфера?

Упражнявай се, докато не развиеш изключителни технически умения, създай собствен стил и не бързай с успеха – постоянството и страстта ще отворят вратите с времето.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички